Загубихме си вярата. Не знам точно кога се случи, но тя изчезна някъде между скъпите мобилни телефони с всякакви екстри, преносимите компютри и други чудеса на съвременните технологии. Загубихме се в лутане из мрежата, разпиляхме си мислите във виртуалното пространство и се сблъскахме с други разпилени мисли от къде ли не. Достигнахме до всяко кътче, източник на информация, която ни запълни мисленето с ненужни факти. Това, което за 45 години тоталитарния комунистически режим не успя да направи със системно налагане на атеизъм в обществото, го направиха лъскавите и практични играчки продукт на човешкия ум. По време на режима големите християнски празници бяха забранени. Човек се оглеждаше внимателно, за да не бъде забелязан от някой партиен другар, когато влизаше в християнски храм да запали свещичка за здраве. Официално никой не смееше да заяви – да аз съм християнин и вярвам в Бог. Партията беше категорична няма Бог, религията е една примитивна заблуда дошла от миналото и съхранявана от запада, за да държи хората в страх и безпокойство. Един от основните белези на тоталитаризма в онези времена беше присвояването на всички функции, които се формират от различните структури на обществото при демокрация. Партийната машина искаше да бъде единствения възможен авторитет в обществото, представяйки се за майка закрилница, родина, държава и религия за човека. С това си обяснявам системно налагания атеизъм - философския факултет на Софийския университет беше превърнат в инструмент за партийна пропаганда. Сега в условията на демокрация сме свободни да се наричаме християни, религиозните празниците са официални и никой не се страхува да влезе в храма. Но дали влизаме в него, има ли интерес към религията ни, която е била с нас и в радости и трудности. Или ако влизаме в храма го правим защото така трябва без да имаме нагласата за това уникално място. Наближава голям християнски празник, свързан с възкресението на Иисус. Даваме ли си сметка за това, осмисляме ли го или празника е само боядисаните яйца и обилното похапване. Остава ли ни време да мислим за нещо друго, освен за това как да изкараме повече пари, ако ни е обхванал алчния дух на г-н паричко или как да оцелеем, робувайки на споменатия господин на новото време. Мисля, че си загубихме вярата – душите ни са изпълнени с противоречиви емоции и страх от нас самите и от другите около нас. Страх ни е да не се окажем слаби, уязвими, отчаяни, обезверени и най-вече страховете ни да не се усетятат от околните. Времето, в което живеем е много динамично и ни предлага какво ли не от драматични събития в някоя точка на света до нови скъпи играчки за всички възрасти. Бързаме за някъде, напрегнати сме срещаме се с много хора, нервни и ядосани сме. Искаме нещо, а не можем да го притежаваме, ако го притежаваме, осъзнаваме, че не ни е било необходимо или не можем да му се насладим, защото сме загубили усещането за удоволствие от живота. Представяме се за силни, когато излезем на улицата, слагаме си маски, за да не се види човешкото в нас от другите, сякаш да си човек сега е признак на слабост. Когато сме скрити в крепостта, наречена дом и ни остане време да мислим, осъзнаваме, че сме самотни и толкова празни отвътре. Превърнали сме се в скотове, неспособни да имат положителни емоции към себеподобните си и да допуснат Бог в сърцето си. Сега логично си задавам въпроса кой по-добре се справя със задачата да убие вярата ни: тоталитарния комунистически режим или духът на капитализма в условията на демокрация.