Аз се лъжа.. Ти ме лъжеш, много. Ние се лъжем по необходимост. В любовта винаги има един губещ. Но все пак е любов, заслужава си да се изпита. Съществува ли феноменът народна любов към управляващите? Някога, някъде в Световната история е възможно да е имало такъв момент на симпатия от страна на управлявани към управляващи. Априори гражданите са настроени скептично към държавниците си, за които самите те са дали гласа си и са ги овластили да решават битието им в един бъдещ период от време. Постепенно се оформя негативно отношение, пълно отрицание дори омраза към управлението и управляващите. Началото на управлението навсякъде по Света поставя и началото на затихващи отношения между избиратели и избрани. Когато липсва диалог и той е заместен с монолог от страна на държавната власт, доскорошните избиратели вече се усещат като управлявани, а не като даващи власт. Това разбира се само по себе си създава чувството на дискомфорт и осъзнаване за загубена значимост. Това е нормално и логично, но заедно с това се появява и усещането, че те, доскоро важните са и излъгани. Предизборните кампании представят политиците в човешкото лице, на внимание и ангажираност с народните неволи. Управлението неусетно променя начина на говорене, дори интонацията на новите овластени. Нещата, за които говорят не са същите или не са формулирани по същия начин, както във фалшиво преизпълнените с разбиране предизборни срещи. В един момент се оказва, че има много по-важни неща за решаване, без да става ясно какви точно са, дневния ред на политиците е друг и там като че ли вече няма място за съдбите електорални. Тъй като това се повтаря периодично във времето и обществото има опит за случващото се преди и след избори, може да се каже, че хората, по-точно избирателите се подлагат на доброволна заблуда по отношение на бъдещите си управници и въпреки знанието, че техните проблеми няма да намерят решение, а напротив могат и да бъдат разочаровани със създаване на нови, въпреки това, те дават гласа си за новата власт. От друга страна и политиците са наясно, че няма да свършат работата, която обещават, че ще свършат, но доброволно заблуждават себе си в обратното по време на предизборните кампании за по-голяма автентичност пред обществеността. И двете страни осъзнават, че поставят между себе си една лъжа, която умишлено се подминава в определен период от време в името на формалната страна на обществено-политическия процес, необходим за функционирането на една държава. Така се получава нещо като: „Ние ви лъжем, че поне малко ви вярваме на обещанията и ще ви подкрепяме по време на управление, а вие ни лъжете, че сте съпричастни и ангажирани към нас и ще бъдете съпричастни и ангажирани към нас и по време на управлението си”. Възниква въпросът какъв е смисъла на циклично повтарящата се в историята на демокрацията договорена лъжа. Единственото, което може да се каже е, че при такъв привидно безмислен театър се избягва умело практиката един и същи политически субект да управлява неограничено дълго време без възможности за алтернатива. Тоест на обществено-политическата форма и е необходима лъжата, за да съществува във вид на демокрация, в противен случай тя се заменя с нещо друго, което е по-неприемливо за народ, общество, човек.